• Можете ли да посочите знаков акт на предоставена от България помощ за страна, нуждаеща се от хуманитарна или икономическа помощ?

Не, не мога. И ще се аргументирам защо не мога. Въпреки, че съм един от основателите на Българската платформа за международно развитие (БПМР) и съм добре запознат с докладите AIDWATCH, изготвяни от нас всяка година и чрез които правим наблюдение за изпълнението на българския ангажимент относно сътрудничеството за развитие, според мен няма нищо, което да впечатлява. Нито един финансиран проект, който да води до сериозна устойчивост във времето и да показва, че страната ни е станала знакова за държавата, получила помощ от нас. Това се дължи на работата „на парче“ и липсата на визия сред хората, отговорни за българската политика за сътрудничество за развитие.

• Навярно знаете, че от 2011 година българската политика за сътрудничество за развитие се регулира от Постановление на Министерски съвет. Считате ли, че един подзаконов акт е достатъчен да се гради дългосрочна и устойчива политика?

Именно затова говорих при предишния Ви въпрос. Постановлението, което закъсня с четири години след началото на нашия ангажимент в тази област, трябваше да е временна мярка до приемането на Закон за международното развитие. Както е ясно, това и до ден днешен не се е случило 16 години след приемането ни в ЕС. С други думи – липсва политическа воля сред властимащите България да работи в това направление. Маркира се дейност, колкото „да не ни се карат“. Така сме свикнали още от времето когато бяхме най-верния сателит на СССР. Идеята, че сме най-бедни и трябва да ни се дава е пропита в нашето обществено съзнание. Политиците са част от народа – и те мислят по същия начин. А онези, които са прозрели нуждата от включване на страната ни в системата на международното сътрудничество не смеят да се обадят, защото ще бъдат заклеймени и съответно може да бъдат изхвърлени от политическия живот. Така че, не, в България липсва устойчивост и не съм оптимист, че скоро ще има реална промяна, дори и да бъде приет закон под натиск отвън.

• Какво според вас е нужно да знае бизнесът относно европейската и българската политиката за международно сътрудничество за развитие.  Какви мерки според вас са необходими за ангажирането му?

Бизнесът иска ясни правила и да го оставят да работи. Говоря за нормалния бизнес, какъвто има и в нашата страна. На този етап такива правила липсват. Освен това е необходимо да му бъде разяснено какви са ползите от подобна дейност не само неговия бизнес а и за България като цяло. Защото ползите не са само удовлетворение, че сме помогнали. Това е и авторитет и начин на влияние в съответната страна бенефициент. Повярвайте, това българският бизнес ще го разбере и ще се включи активно, но само при ясни правила, които да не се сменят непрекъснато. А това означава закон, подзаконови актове, структура, с която да контактува и в която работят истински експерти.

• Защо според вас представителите на българските неправителствени организации се застъпват така енергично за промяна на нормативната база и за приемане на Закон за международно сътрудничество за развитие?

Гражданските организации започнаха да работят за реално включване на страната в международната помощ за развитие още преди приемането й в ЕС. Някои от тях получаваха такава помощ от държави като Нидерландия, Великобритания, Германия и други. Чрез тази помощ до голяма степен беше изграден гражданския сектор в България. От собствен опит те знаят колко важна е подобна помощ за изграждане на плуралистично гражданско общество в страните–бенефициенти. Знаят и каква е ползата за страната-донор. Знаят също и че без ясни правила и професионална работа няма шанс България да стане уважавана част от страните, предоставящи помощ за развитие. Затова през 2009 година беше създадена и БПМР, която през всички години от нейното съществуване се бори за разработване и приемане на ясни правила за работа, в които гражданските организации за имат своето място така, както го имат в останалите страни от ЕС.

• Можем ли да си гарантираме приемственост в политиката за сътрудничество за развитие, ако парламентът остава изолиран от политика, демонстрираща солидарност в името на общочовешки ценности. 

За да има устойчивост политиката за сътрудничество за развитие тя трябва да излезе от Министерски съвет, т.е. да бъде управлявана с актове на изпълнителната власт и да влезе в Народното събрание. Временните актове предполагат временна работа. Министерският съвет изпълнява политиките. Политиката в България се кове в Парламента, така, както е във всяка парламентарна република. Без политически ангажименти ще продължаваме да се лутаме, както го правим вече повече от 15 години. Проблемът е, че мнозинството от нашите парламентаристи дори не са чували за политиките за сътрудничество за развитие, чрез които се отстояват общочовешки ценности. Може би тук трябва да насочат усилията си гражданските организации – да „ограмотят“ парламентаристите.

• В Австрия има проект Парламентарен диалог Север-Юг, който служи за укрепване на обществената и политическа подкрепа на международното сътрудничество на национална и многостранна основа. Какъв според вас е пътят това да се случи и в България?

Трябва да лобираме нашите народни представители да отидат в Австрия и да се поучат от опита на своите колеги. А защо не техният проект да включи и България. Имаме голяма нужда от подобна помощ – на тях ще повярват повече, отколкото на нас.